Семинарът приключи и ние всички се върнахме в ежедневието си, където всичко е едно и също, но не съвсем,
Слeд проведените практики, изразходваното количество енергия и стартирали процеси при всички участници, искам да споделя моето виждане за това какво се случи и какви уроци получихме, докато водехме и следвахме групата заедно със Силви Велев.
Един от тези уроци е, че най-доброто, което човек може да направи в грижата си за другите е първо да се погрижи за себе си. Едва ли има нужда да се обяснява това твърдение. Всичко е ясно, но в някои хора остава съмнение, че допускайки това може да ни помислят за притежатели на голямо напомпано его, от което евентуално да изпитаме срам или обида. В случая имам предвид не материалностите и егото, в основата на моето твърдение е нашето лично здраве и вътрешен мир.
“Здравето е динамично състояние, което не се лекува, а се пази и се полагат грижи” – Това ми казваше моят баща, за което непрестанно му благодаря. Здравето не е ресурс, с който разполагаме и искаме да харчим. Здравето е функционалност, възможност и куп други неща. Вътрешният мир, също може да се разглежда като здраве, но има и друга особеност: той не е само вътрешен. Поради простата причина, че ние както сме индивидуалности, така сме и Общество. Квантовата механика потвърждава това твърдение. Въпреки че е трудно да бъде разбрано, човек никога не е само индивид. Единствено нашето усилие да се откъснем и разграничим, може да създаде такова впечатление в нас. Въпреки това, ние няма да успеем да постигнем разединение на индивид и общество.
Кога настъпва вътрешният мир?
Вътрешният мир идва когато премахнем вътрешния конфликт. Когато успеем да съберем разделените части в нас. В този ред на мисли няма напълно здрав човек, поне няма такъв който е напълно здрав постоянно. Винаги има нещо, което има нужда от нашето внимание и действие. Във всеки един аспект от нашето съществуване, както като индивиди, така и като общество. Точно заради това, нашата работа е безкрайна, решаваме един казус идва друг и т.н. Самата промяна е животът. Желанието ни да запазим комфорта си, да спрем да се съпротивляваме на промените като останем в коловоза, може да се разглежда като малка смърт. Животът наистина свършва, когато свърши движението.
За да станем по живи, логичният избор е да се движим. Да движим тялото, енергията си. Да сме гъвкави в това, което правим, да намалим вътрешното съпротивление, за да остане повече енергия за работа с враждебната и токсична среда на сегашния свят в който живеем.
Ако човек си даде възможност и време за наблюдение на цялостния процес, то тогава той може може да придобие естествено преживелищно познание, за себе си и процесите, които се случват в нас и около нас. Когато това липсва, много често вадим от контекста нещо, на което не можем да проследим смисъла и значението.
Ние винаги работим и ще работим с енергия, това не са магии, ритуали или някакви дошли от Индия и Китай екзотични, чуждо религиозни практики, измислени от някакъв гуру, монах или шаман. Ако човек наблюдава, ще разбере и ще знае. Самите ние сме енергия, това което се променя в нас е познанието и умението да работим с нея.
Съвсем нормално е човек да изпита физическа умора след сериозни практики. Страхът от загуба на енергия и това да се чувстваме слаби понякога може да е проблем. Това, което се променя в нас и за нас не винаги е само нарастващо, понякога промяната е свързана със загуба, такъв е характерът на енергията. Винаги прелива, винаги в движение.
Това, което се засилва е духът ни, както и желанието и готовността за промяната, която неминуемо настъпва. Успеем ли да наблюдаваме, ще разберем. Уморени сме, защото сме свършили определено количество работа. Благодарение на този труд се променя капацитета ни да работим с уменията, именно този труд случва промените в нас. В един интензивен семинар е съвсем естествено да изтощим, понякога почти до край физическата си сила. Няма много голям смисъл да се пестим, след това в ежедневието можем да запазим спомена от тази искра, от това дръзновение да се предизвикаме, и да я разпалим отново в нас и да продължаваме, ден след ден. Като не спираме да практикуваме.
Въпреки че работя и правя практиките показани на семинара, всеки път, абсолютно всеки път имам нещо в моето тяло, което се е натоварило повече от ежедневните ми практики. Някъде съм натиснал повече, дал съм газ както се казва.
За мен това е голям урок, да открия разликите в ежедневната практика и в практиката на семинара, защото понякога нашата практика може да е панацея, но може и да е голям капан. Ако не се предизвиквам, ако не задържам в дискомфорта още 10-тина секунди, то аз вече съм попаднал в капана. Изключвам от това си твърдение преследването на екстремни цели.
Ако човек живее в ежедневието си, със старание и внимание насочено към мира и здравето си, се превръща в търсач, учител и лечител за себе си. Когато намери пътя към себе си и най-накрая се прибере в къщи, то той може с примера си да стане водач, учител и лечител за някого друг.
Понякога когато сме в капана (казана и бавно се сваряваме, задушаваме), не можем да видим и проследим цялостно процесите през които минаваме, тогава често се уповаваме на старата максима, афиширана навсякъде и от почти всеки “Бъди Себе СИ”, накратко БСС. А това е поредната заблуда. Много е лесно да бъдеш себе си, запалвайки цигара, вдишвайки и издишвайки дима. Много е лесно да се нервираш, да си агресор, да си повтаряш аз съм си такъв. Много е лесно да приемеш себе си и наднорменото си тегло, похапвайки лакомо тайничко дори от себе си.
Точно в този момент когато изпитваш блаженството, не искаш да си друг, искаш да си друг когато дойде страданието, когато започнат да ти пречат всички вредни навици, когато не си добър съд за енергията и тя не тече естествено в теб. Тогава искаш да получиш нещо, за което не си работил и започваш да търсиш не там където трябва, започваш да търсиш помощ от вън, хапче, терапия, медитация, лечение.
Много е лесно да медитираме когато всичко ни е наред. Много е приятно да обясняваме за диханието, за прана, как тя се движи, накъде върви и всичко това с едно в едно блажено състояние. Ако разгледаме един пример от моя личен опит, какво може и какво се случи, когато един балансиран медиатор влезе в студената вода на водопада. Има няколко различни сценария, или няма да влезе, или ще влезе и ще иска ли да избяга на мига, или ще се предизвика и остане във водата 2-3 минути, за да докаже пред себе си и не само, колко е силен, или ще влезе и ще стане самата река.
В такъв момент може ли да се приеме, че животът на този човек и неговото отношение е като тази река, която никога не спира и никога не е една и съща, или този човек е просто едно същество, което иска да се хване за всеки идващ камък по-пътя за да се спаси.
Моля ви, не ми вярвайте на сляпо, опитайте и ще разберете за себе си. Преживейте го! Ще откриете Кой сте наистина. Дали обичате всичко и всички, дали вътрешното ви равновесие въобще е равновесие, дали наистина владеете тялото и духа си.
Пиша всичко това, както заради себе си, така и заради всеки, който би го прочел. Защото предупреденият човек е подготвен човек. Помнещият човек е готов човек, готовият човек е събуден човек, будният човек е адекватен човек.
Благодаря на всички участващи, всички ние понякога водим, понякога следваме, без да има никакво спиране на процеса. Естеството на човешкото взаимодействие е такова. Бъдете здрави и в мир, не бъдете себе си, защото това “себе си” постоянно се променя. Човек точно реши, че е себе си, а реката продължила без него.
С благодарност към всички,
Николай Петров